Тъкмо се прибирам от работа. Утре почивам. Този weekend беше Christmass in July, т.е още една причина американците да се напият. Вчера беше кошмар. Днес също, но не толкова зле. Да, за два дни изкарах 100$ само от бакшиши ама не всичко се купува с пари – толкова съм изтощена, че не мога да го опиша. Краката ме болят, ръцете..днес за малко да изпусна кофата с леда и няколко чаши с безалкохолно защото не мога да си свия пръстите от болка. Понякога се чудя струва ли си? Не се храня нормално, не спя нормално..нищо не е нормално, но кое всъщност е нормално? Няма лесно знам, но…просто имам нужда да се оплача..като няма на кой поне тук. Освен това се чувствам затъпяла…24/7 говоря само за Boardwalk/ burgers/ fries/ drinks 
Мъча се да пиша по нещичко за есетата за колежите ама почти нищо не се получава. Както винаги големите планове колко неща ще свърша лятото се изпаряват както и лятото се изпарява.
Мъча се да пиша по нещичко за есетата за колежите ама почти нищо не се получава. Както винаги големите планове колко неща ще свърша лятото се изпаряват както и лятото се изпарява.
Като гледам няма да си тръгна с повече от 2500$ от тук. Имам още две седмици работа и това е. Когато дойдох бях с идеята, че ще се прибирам другото лято. Сега вече незнам…нищо не знам. Кое е добре, кое зле…Лид ме пита защо всъщност искам да се прибера? Ами може би защото прибирането сега е свързано с малко почивка, среща с приятели и вкусна БГ храна. Да, може да не звучи основателна причина да дам 1000-1200$ за билет, но…
*current mood: totally confused, depressed, feel like crying
*current condition: EXHAUSTED
Най-накрая се чух и с баба ми. След като ме просветли, че един познат се е оженил и какво става вкъщи, ми разказа какво се е случило преди 2 дни. Другата ми баба искала да вземе брат ми в Хасково за една вечер. Уж, първо просто така, но после станало ясно, че майка ми се появила от някъде пак и искала да го види. Да, обаче брат ми отказал, което е още едно доказателство за мен, че той вече не е детето, за което винаги го смятам. Въпреки, че се опитали да го убедят, той твърдо отказал. Последния път, когато се е виждал/чувал с майка ми е преди близо 3 години (ако не ме лъже паметта). То за нея е типично така да изниква от нищото и да се вживява в ролята на майката, която не може без децата си. Ами добре, ама е малко късничко за това. Или си в живота на тези деца или не. Не може вече осем години да си играеш игрички и да си мислиш, че като се обадиш в годината веднъж или на всеки две години и всичко ще е постарому. Не знам дали съм простила все още, но както казват времето лекува. Вече поне не изтръпвам всеки път като стане въпрос за нея. Не знам дали я виня. Сигурно си има нейните причини за постъпките си, но аз трудно намирам оправдания вече. А и тя сама си заяви, че няма нерви да се занимава с нас (цитирам точно). Ами като е така остави ни на мира венъж и завинаги. Времето не може да се върне назад, а и аз вече се примирих с мисълта, че не мога да разчитам на майка ми и баща ми, а виждам, че и брат ми май е взел да го усеща. За мен родителите не са най-важното нещо в този живот – ако бяха сега щях да съм в някаква зверска депресия и щях да работя като сервитьорка до края на живота си.